150 години от създаването на Клисурския революционен комитет
В една мразовита януарска вечер на 1876 година Клисура била притихнала, скътана в своето балканско ложе. Настаналата тишина била нарушена, когато по калдаръмените улици на заспалия вече град пристигнали откъм Пирдоп двама пътници на коне. Били облечени в турски дрехи, спрели и потропали на Павурджиевия хан. Посрещнал ги младият син на ханджията - Петър и ги въвел в кафенето. Гостите поискали вечеря в стаята, която наели да нощуват.
След малко, когато всичко утихнало, странниците поканили в стаята си синът на ханджията, Петър Павурджиев. Те започнали да му задават редица въпроси. Непознатите се интересували колко е голям градът, с какво се занимават хората, какви училища има, кои са учителите и пр. После странните пътници минали към по-сериозни въпроси – за управлението на общината, турските чиновници, броя на младежите, колко от тях са образовани и т.н.
Всякакви мисли минали през главата на Петър докато ги слушал внимателно. Първоначално се породили съмнения, че са турски шпиони, но докато траял разговора и след като отговорил на всичко, Петър съобразил, че това не ще да са обикновени пътници, а някакви народни дейци, за които бил слушал.
По-сетне гостите го попитали не е ли възможно да се срещнат тая вечер с някого от по-личните му другари.
Развълнуван, Петър поел в тъмнината на късната нощ да сподели странното преживяване с някой от своите другари. Решил, че най-подходящ ще бъде учителят Христо Попов. След като приятелят му чул разказа за странните гости, двамата още същия час се озовали пред непознатите.
Известно време след подновения разговор, непознатите най-сетне разкрили самоличността си.
Единият от тях рекъл: „Не се бойте братя, аз съм Панайот Волов, някогашния шуменски учител, а другарят ми е Георги Бенковски.“ Радостни тръпки обхванали сърцата на двамата млади патриоти. В разговора се намесил и Бенковски. Той казал: „Работите, които днес ще чуете от нас, не са тъй леки, както е да се учат децата да четат и пишат. Те са страшни: свързани са с живота, затова предлагам да се закълнете по клетвата, която ще изрека.“ Волов предложил да се закълне само Петър Павурджиев, тъй като Христо Попов му бил известен вече с честното си слово.
Всички станали на крака. Бенковски, след като извадил камата и револвера, обгърнал с властен поглед бъдещите войници на България и още по-властно и тържествено зачел клетвените слова. Тази сцена, святите слова и святите предмети преобърнали умовете и сърцата на младите клисурци. Безмълвен, Христо Попов си помислил: „Само оня, който не е давал такава клетва или не е присъствал, когато други я дават, не е изпитвал вълнението, което тя причинява върху душата.“
Тази необикновена януарска нощ родила първите съзаклятници на Клисура и на бъдещото въстание! Особена гордост се четяла по лицата на приобщените към святото дело. Първият революционен комитет в IV революционен окръг бил създаден. Името му дал самият Панайот Волов – нарекли града „Самуил“, а комитета „Братя Самуилови“.
Сетне апостолите още дълго и пламенно говорили. Дали упътвания за сформиране на комитета, за увеличаване на съзаклятниците, за набавянето на средства, за въоръжаването, за организацията на тайната поща и др.
Нощта преваляла. Непрогледен мрак още покривал спящата Клисура. В сърцето на града, досами турския конак, се подкопавали основите на империята. Във вечно българската крепост, която още в началото на робството се показала горда и не допуснала турчин да свие гнездо и живяла вечно с трепетите на народа, се слагало началото и се изграждал отново зидът на българското племе. Ранобудните петли рано-рано известили раждането на новия ден, защото те първи чули как днешното утро възвестява новото възкресение…
На утринта, докато апостолите още спели, клисурският революционен комитет бил вече съставен от родолюбивите младежи без никакви клетви. Клетвата за тях е честната дума, дадена още върху ученическата скамейка. И никой не се усъмнил във верността на другия.
Комитетът бил съставен, без никакъв председател, от Христо Труфчев, Петър Павурджиев, Христо Драганов, Ст. Почеков и Христо Попов. Считали, че са достатъчно разумни и еднакво съзнателни и дисциплинирани. Направили първото си заседание, в което изложили всичко, що се било случило през нощта, обещали си всички да бъдат верни на святата идея, както и да работят енергично, колкото е възможно, за да се приготви и Клисура за това общо тържество…
/ Очеркът е по откъси от книгите на Христо Попов „Град Клисура в Априлското въстание“ и Христо Енчев „Пустите клисурци“/
